първи учебен ден circa 1992

Над мен, лястовици се носят през небе толкова синьо и чисто, че си спомням за излизанията през годините - пътешествията, из парковете, из планините, когато като малки ходехме с нашите на бостана и до мелницата на дядо ни през гората. Спомням си когато с мама Гица отиваме за първи път на училище, бялата ѝ коса блести на слънцето, ръката ѝ държи моята топла ръчичка. Тя куцука и се поздравяваме с всички из село.
И някъде далече отгоре - май си спомням - малък кафяв самолет, почти неподвижен, да потъва в светлината като пчела.

 

Ако имах три месеца до края на живота си



Темата с умирането ме вълнува последните години, в които преглеждам заниманията си и как те информират общото ми усещане за света.

Подобно на Иван Илич, кариериста от новелата на Толстой, усещам, че цялото драпане за статус не значи нищо, но той го осъзнава много късно, след като попилява живота си в изкачване по кариерната стълба и трупа богатства. Идеята да осъзнаваме, че ще умрем, помага и за да се усетим какво си правим с безценното време. Тук не поощрявам да се отдадем на външни геройства и мега постижения, а да се сетим кои са тия неща, които ни доставят истинско удоволствие и да се върнем към усещането за тях. Дали ще е ходене в планината, готвене, помагане на хората или нещо творческо като писане или рисуване, да се потопим в усещането и да се огледаме какви сме, когато сме в него. Това е основна разлика между вътрешната амбиция за мир и тая външната амбиция, дето постоянно те тегли към следващото нещо, било то да изплащам кредита на скъпия си живот или "да правя нещо полезно за хората някой ден".

Има една японска концепция "ютори", която значи пространство, например когато отидеш рано за среща и знаеш, че ще пристигнеш рано и когато пристигнеш, имаш време да се огледаш, и същото и с поезията и с отношенията, когато имаш време да обърнеш внимание на всичко, което ти се случва, тогава позволяваш и на тези отношения да те променят, да видиш света различно, да подържиш чувствата си и да им позволиш да те изненадат, да ги изживееш изцяло.



Япония е страна с висок процент самоубийства..
Един японец прави семинари на хора на прага на самоубиването. Едно от упражненията е хората да опишат какво биха направили ако разберат, че са терминално болни и имат три месеца живот. Същото попитал и за 1 месец, 2 седмици, 1 ден, 10 минути. Взаимствам упражнението, защото помага да видим и къде искаме да сложим много от вниманието си, къде да развиваме вътрешна разумност и сензитивност:

3 месеца
rollercoaster и увеселителни паркове и много гурманска храна, ще спя много до езера и на открито, много гледане на звезди; ще гледам да съм най-много с племенниците и сестрите и майка ми и приятелите, които са си extended family. Защото хора, близките ни имат нужда от нас, и имат нужда им казваме, че ги обичаме, trust me. Ще слушам много музика, ще пея, ще танцувам, ще пиша, най-вече писма. Ще пиша на Сиана за това каква разкошница е. И на Бобо, и на Никчо. (-> племенници) Ще ходя по планини на разходки. Ще плувам в морето. Ще летя с балон. Ще си карам колелото на хубави селски пътища. Ще ида до някой остров и ще си говоря с пичовете от School of life. Ще пиша на разните хора на които се възхищавам световно да им кажа колко са важни, на Криста Типет, на на няколко писателя, физици, ей такива.
Ще ида до водопада Виктория и до Йелоустоун и до Секвоя парк, с любимите хора, все на места, които са по-големи от всичко останало. Ще ям на Ванчето нещата. И ще пътувам надалече с приятелките, да гледаме Северното сияние или водопади на Хаваите или някоя много далечна и странна земя, където ще се гмуркаме.
Ще си изхвърля и подаря нещата. Ще спя все в чисти чаршафи като съм си в нас дето да миришат на Ариел и ще взимам дълги душове. Ще медитирам.
Най-вече ще слушам, ще плача и ще се прегръщаме.


1 ден
Ще си изслушам всичките любими песни и ще пиша писма за бъдещето на моите любими и на вас ще пиша. Ще звънна на всички, на които ме е страх да звънна и ще им кажа колко са ми важни и им се възхищавам. Ще пия бутилка много скъпо шампанско и ще ям френски макарони и спагети. Ще ида на дълга разходка. Ще се заобиколя с любимите ми и ще идем на някое тихо място надалече и ще ги накарам да ми направят предварително погребение, ала Вторници с Морис, за да чуя какво сме имали заедно. Щото думите освобождават.

И завършвам с този цитат от баща към син, който резонира красиво с идеи ми и е от книгата на Матю Томас "We are not ourselves":

Представи си се на съзтезание. Трудно ти е. Всички те изпреварват. Изморен си, не си спал достатъчно, гладен си, готвиш се за загуба. Искаш много от живота, и той ще ти даде много, но ще има неща, които няма да ти даде, и победата днес е едно от тях. Това ще е една загуба; и други ще следват. Победите също ще следват. Ти не си в този живот да броиш победи и загуби. Ти си тук, за да обичаш и да бъдеш обичан. Искам да ти кажа: за това си заслужава да изградиш кураж. Няма значение дали печелиш; значение има да тичаш с достойнство, да завършиш силно.



Пичове, раят е на земята. Прегръщам ви.
 

за живеенето в панелен квартал и защо няма значение къде живееш всъщност

Искам да пиша за Дружба и за достойнството на крайните квартали отдавна.
И днес, на редовната ми 5 километрова разходка, ме удари вдъхновението през един прозорец - рукна петък вечер спокойствието и човешкото през прозорците и от площадките.
Да пиша това как ние или нашите родители сме пльоснати в тях през комунизма, в безличните панелни блокове. А е трудно да преместиш сложността на селото с многото му поколения и истории в новия комплекс с празните апартаменти готови за пълнене с живот. Мисля обаче, че това особено сега, години след комунизма и на външния ръб на прехода, е важна амбиция.
И животът си избухва - с градинките около блоковете, с шаренията от трафопостите, нескопосаните графити, като гигантска татуировка по гърба на млад мъж - не точно Добрия Вкус, но вкус автентичен, алтернатива междублокова естетика.
Бабата германка от четвъртия етаж дето все любопитства, заядливата леля Роза от първия, дето беше сестра в поликлиниката, спокойния тираджия и жена му с петте им кучета отгоре, все познати герои. „Памперса“ от съседния вход (това му е прякора), двеста-и-чекай, култов автобус, и ТЕЦа вечен тих монумент на квартала. Панелките правят декор и платно на което рисуваме ново изкуство, обновени истории, преоткриваме света.

За първи път се изнесох от квартала на 23. Отидохме в центъра с тогавашния ми приятел, в кооперация от 1938. Обичахме да се разхождаме из града и да надничаме през прозорците на хората. Пътувахме с него по цял свят и пак надничахме, а където не можехме да надникнем, си фантазирахме какъв ли е живота им на хората от къщите.

Години по-късно започвам да разбирам, че всъщност сме гледали не дизайн и архитектура, а свързването си с тия хора. Човеците там сме търсили.
И най вече - нас си, мир с мястото на панелните квартали в по-голямата матрица на разнообразните места, където живеят хората.
Както ескимосите в иглута, шанхайци в небостъргачи, новобогаташите в Бистрица, и ние, децата от панелния квартал, деца на комунизма.



Как ще продължим с развиването на живота в кварталите? Не знам още. Защото въпросът е много по-голям - метаморфоза на комунистическата концепция за целта на панелката в нов поглед. И ми е страхотно любопитно да видя какво седи напред, с тези квартали смесица от култури, поколения, времена.
Да си обичаме квартала и да го гледаме с достойнство не значи да му се възхищаваме. Значи да сме любопитни за живота му и да се отворим за изненадващата красота в цялото му разнообразие, лапетата със скейбордите, дядовците дето клюкарстват до фантастико, фургона дето ремонтират колелета. И тогава отваряме една възможност да носим с достойнство родния панелен комплекс, и тая идея се интернализира, става вътрешна шир и интуитивна и в крайна сметка - една не лоша идея, всъщност.
Разходките ми и разговорите ми с хората и може би това, че ми се случиха няколко счупвания, няколко срещи със смъртта на любими хора, създадоха и точка на свързване с квартала от който толкова бягаме. Започнах да прегръщам идеята за квартала и за нашите и за града, какъвто е, и точката е може би точно в начина по който гледам на отношенията.
Преди писането ми и планирането ми и желанията ми все се въртяха около бягството от там където идвам. Вярвам, че прекарваме първата половина от живота си в бягане от корените си и втората половина се опитваме да се върнем там. Докато помъдрявам (ха!) създавам и тази ретроспекция, която ме връща точно тук. В квартала.
И не ми пука дали си дрънкам глупости или не. Харесва ми да вярвам, че е така.


 

Какво е хубаво и какво е Бляскаво и защо избираме хубавото сега


Хубавото е разговора с майка ми, който отварям с въпроса "какъв съвет би си дала на 35 годишната ти аз" и оттам потъваме в страхотен богат разговор аз и тя с неочаквани и за двете ни открития; хубавото е безкрайното небе привечер и книгата на хамака и поезията. Но още по-красива е музиката, а поезията би искала да е музика, ако можеше. Хубавото е отношението, да помогна на някой да навърже нещата.



Бляскавото е страхотният външен вид, как си възприеман, колко ти завиждат. Високият статус в обществото, яката кола, дреха, яките места. "Готините" хора.
Бляскавото е приятно чат пат.
Ама хубавото... без него не може.

(и без ментово зелени маратонки и тази книга, която просто ми извади сърцето с красота Becoming wise на Krista Tippett)

ще уча в Лондонннн

Пак ще уча! след като бавно и мъчително изкарах бакалавър в СУ покрай корпоративната работа, всички трудности на това да си в двайсетте си години, пътешествията. Та, приеха ме в един желан от мен колеж - Birkbeck, University of London, organizational behavior. Бизнес психология, о йе!
защо мисля, че е страхотно да запише една магистратура човек на зрели години, когато си поработила, видяла си туй-онуй от света, и идеализмът се е поошлайфал в реалността:

1. не можеш да научиш това, което си мислиш, че вече знаеш - или ако си седя в сигурното, как да разбера за още милионите неща, които има за откриване на тоя свят? имах среща, сравнително кошмарна, с един младеж, който беше решил, че да си зрял и голям значи да имаш хубава кола и апартамент (и двете му бяха на изплащане), и някакви сертификационни титли. Често го виждам това в мъжете - момчета, апартамент на изплащане не изчерпва безкрайните възможности за това да се развивате и учите. Дава привидна стабилност, но има много нива отвъд, които ще ви направят по-зрели и по-щастливи. Финансовата и материалната части са само един от много аспекти. Знанията идват от мислене, любопитство, отворено съзнание без сарказъм.
и учене.

2. ако имаш само чук, всеки проблем ти се вижда пирон. - е казал психолога Маслоу и съвсем ми е вярно за ученето. Как да видя света във всичките му лица, ако се придържам само към една картина. Ученето в чужбина ще ми даде още много инструменти.


Та, ще е интересна година - с мениджърската ми роля в тренинг екип за колцентър, с дистанционно учене в Лондон (ще ходя там общо 5 седмици в рамките на 1 година), и с продължаващата ми и задълбочаваща се любов към ходенето в планината.
да видим. някак си не е важен резултата, а процеса.
много съм доволна от мене си, ей!

и други:
* влюбих се във Синеморец
A photo posted by @biggirlhiking on

 

* се запалих по инстаграм
ако и ти имаш, да се добавяме:)
 

11 неща за 11 години в корпорациите

Започнах да работя за корпорации на 20. Почнах от колцентъра, бойното поле където всеки ден си говориш с клиенти, после минах в администрация, ориентирах се към обучения, и в един момент съм с тежката титла training lead.
За 11 години синтезирам следните 11 неща научени в корпорациите, които се пренасят и към живота.

(*) Корпорациите са големи компании, с фини процеси и система на управление от различни нива. Корпорациите не са демокрации, а малки диктатури с конкретни цели. Колкото повече си ориентиран към завършването на проекти и по-малко се чудиш за стратегията, толкова по-леко ще ти е. Не е нужно да откриваш топлата вода, а да следваш. И това не е лошо. Гьоте наред с писането е работил и в държавната администрации, и е научил много за организирането на труда, което пък му е помогнало да осъществява проекти. Да си артистична душа с прагматична школовка всъщност е приятна комбинация, но отнема години да го оцениш. Уча се много за организационните процеси, пред очите ми се осъществяват гигантски проекти, създавам си усещане за това какво се иска, за да се осъществи една идея от нищото. По-ефективно от каквато и да е университетска и M.B.A. програма.

(*) Много хора ще ти казват колко гадно е, че бачкаш за корпорация. "Продал си си душата.", "Скука", "В офиса е отврат бе". Ти сама ще си ги казваш нещата понякога в тъмни моменти. Но на тия разсъждения им липсва щедро, обширно и внимателно осмисляне, а си заслужава да разсъдим. Защото стигаме до такива заключения заради една романтична, и отровна идея за Работата като Призванием която може да те преследва цял живот, ако позволиш. Рядко можеш да знаеш какво ще стане след 10 години, но пък можеш в момента да работиш и да видиш къде ще те отведе. Други пък ще казват - "трябва да си благодарна, че изобщо имаш работа, и че е добре платена". Окей е да си объркана в цялата какафония - дори е здравословно - да не знаеш какви са ти талантите и как да ги приложиш и междувременно да работиш за корпорацията. Природата ни е пълна с нюанси, способностите ни са сложни да ги обясним в детайл, нуждите на света и как се съчетават те с нашите умения пък съвсем друга тема. Заслужава си да прекараме много време в изследване на тия теми, в търсене на помощ отвън да ги разберем, и това да отнеме години. Междувременно можем да работим за корпорацията и именно от там да дойде и голяма зрялост. Тия пичове с вярата, че си губим душата в корпорацията много леко гледат на нещата и трябва да ги слушаме много, ама много избирателно. Не е идеята да работя на плажа, а какъв е плажа вътре в мен.

(*) Случва се да допускам страха, липсата ми на информирана гледна точка или въображението ми да раздуват една ситуация до гигантски проблем. Живеенето в кооперацията учи на едно хладнокръвие, което помага да разтоварим страха и тревожността. За да видя какво наистина седи пред мен и с него да се оправям, а не с въображението си. Случва ми се някой старши да ми скръцне със зъби и да го преживявам дълго и да анализирам. Облаците 100 про се разсейват, и спирам да се шашкам.  "Доброто приемам със злото в едно", казваше една поема. Уча се да не преувеличавам нито хвалбите, нито насоляването, защото в края на краищата, те са субективни и незначителни в общата картина.

(*) Оттам и обратната връзка. Тя не ми казва почти нищо за мен като човек и качества, а говори за този който я дава. Казва ми какво всъщност той си представя и очаква. На обученията ни по презентационни умения хората, че и ние трейнърите, наблягахме постоянно на това колко е важно да ти кажат какво си направил добре и какво не. Мисля, че по-точна формулировка би била - "кой начин на поднасяне на информация повече отговаря на разбиранията на отсрещната страна" и искам ли да се впиша в тоя стандарт. Защото артистите създават за удоволствието да се изразят, а дизайнерите създават неща, които да служат на определени цели. И това не е лошо, така се учим да работим, и да живеем по-лесно, с другите. На кой му трябва красива наблъскана със образи презентация, ако не може да си свърши работа с това, което му предлага тя като информация. Но това не прави презентатора лош, просто говори за нечии очаквания и умението на другия да ги посрещне. Което съответно той може да развие, и т.н. (трейнърите сме и за това ;) )

(*) Имам много приятели в корпорациите, и много от тях страдат, че не могат да се изразят там, че не могат да осъществят много от евентуалните си житейски образи. И са прави - докато в една малка фирма или стартъп е много по-лесно да видиш резултати от работата си, в корпорацията рипорта затъва в небитието, поредната среща не води до грандиозни резултати (обикновено до никакви), покрай всичките административни неща едва остава време да потвориш нещо, дето да го усещаш поне малко смислено.
Но една малка тайна от времето, когато напуснах за няколко месеци с цел търсене на призвание и смисленост, че чак и в Аржентина ходих: винаги ще има много неща, които можеш да бъдеш, много идеи за осъществяване, много таланти,. Една от трагедиите на живота е, че трябва да погребем много от тия идеи за себе си в името на това да се специализираме в един от образите си. Същевременно животът е достатъчно дълъг, че да имам време да осъществя различни неща. Да похипарствам тук там, да съм лидер, да се науча да летя.  Да пиша. А междувременно мога да творя милион неща и докато работя за корпорацията. Огромна част от корпоративните хора са фотографи и парапланеристи, не знам защо. Но е готино. Корпорацията не е капан, и не трябва да се оправдавам с нея, ако не ми стиска да остана без пари и да следвам нови пътеки и да стана, де да знам, микробиолог. Един шеф преди години ми каза, че съм свободна да си тръгна по всяко време, и че изборът да съм в корпорацията е изцяло мой. Когато знам, че отивам на работа, защото аз го избирам, и че имам избор да се махна по всяко време, имам повече място за дишане.

(*) Подвеждаме се да си купуваме скъпи неща, апартаменти, коли, ваканции. С високия стандарт и повече ангажименти. Това пак е въпрос на избор. Колкото по-висока позицията, толкова по-неконкретна. Толкова повече срещи и битки за влияние и търсене на смисъл. Да си лидер и шефче хич не са яката работа - да, носят статус и пари, но за тях си има цена и тя е, че удовлетворението идва много по-бавно, често си ангажиран в съмнителни казуси и практики, в които не действаш от човешката ти доброта, а от хладнокръвието на метриките и статистиките. Това те учи много за компромисите на които си готов, или не си. Общо взето, формира те като човек и изважда навън много от това какви образи имаш в теб и кой да води. Смятам, че е възможно да си добър и да си шеф, но изисква да умееш да общуваш, да се заобикаляш с хора от най-различни среди и да наемаш хора с най-различно минало и опит, а не все същите аверчета от потока в УНСС.

(*) Шефчетата копнеят да ги харесват. Повече от всички останали. Ако си програмист, или някой в техническата поддръжка примерно, резултатите са налице. Нямаш особена нужда някой да те възхвалява. По върховете обаче е самотно. Трябва да имаш много силна вътрешна яснота за това какво ти е важно, какви ценности изповядваш. И това не е просто да има безплатни маси за тенис във фирмата или по-високи заплати или чисти тоалетни. То е как се държиш ежедневно с околните, мълчиш ли като видиш нещо, което ти се вижда несправедливост, и от другата страна на монетата - колко те бива в това да преговаряш и как го развиваш това умение. Големият майсторлък е да си тръгнеш от офиса и да си пак човек, а не безкомпромисен лидер. Аз за мене си знам, че имам капацитет да съм лидер, но искам и да се забавлявам много, а двете на едно място не съчетават добре. Но пък в процеса се уча на много гъвкавост, да ги балансирам, и да не откача.

(*) Понякога да се оттеглиш от дадена ситуация е по-щадящия и ефективен вариант. Да оставиш нещата да се случват без теб. И да се върнеш и те да са се наредили, защото за трима е много по-лесно да поемат риск и да вземат решение, отколкото за трийсет. Случвало ми се е неведнъж, създава се едно страхотно напрежение около дадена неясна ситуация, а такива има много, заради неелегантни структури и комуникация. Търсят изкупителни жертви и си заслужава да се съхраниш като се оттеглиш временно. Понякога това значи и да напуснеш. Правила съм го.

(*) Да се научиш да не гориш мостове, защото България не е чак толкова голяма и все ще се намери някой да те познава в другата фирма. А и в крайна сметка това е просто бизнес, не е нужно да се мразим. Всеки прави каквото може и си има своя собствена битка за която обикновено нищо не знаем. Имало е позиции и фирми от които ми се е искало да съм си тръгнала по-благо. Иска ми се да съм имала повече мъдрост и да намаля ефекта на гръм и трясък.

(*) Не пращай имейла, когато си ядосан. Не бързай да късаш връзката. Неведнъж ми се е случвало да пратя гневния имейл и после да съжалявам. Колкото и да ме е ядосал някой, това увеличаване на гнева само наврежда отношенията допълнително. Така е и в личния живот. Има поне няколко човека, които имам импулс да изтрия от Фейсбук, но не го правя не защото се надявам на нещо за тия отношения, а защото по-ценно ми се вижда да разбера какъв урок имам да уча от тях, защо така ми натискат копчетата. Като пратя гневния имейл или изтрия човека, това не съм аз в спокойната ми същност, а тая аз в крайната емоция. А тя е именно заради това крайна, щото не е в спокойната среда и съответно действието ми не е истинно. Понякога отнема доста време да се успокоиш. И това не значи да позволяваш да ти се качват на главата или да проявяват неуважение към теб. Значи да си действаш от едно съзнателно място в себе си, което си е здраво стъпило и си знае правата, и си се грижи за нуждите.

(*) Малко над комфортната ти зона е добре. Ако задачите са много над нея, и няма кой да те преведе през тях, може да стане травмиращо. Какво правя аз - чета и питам, подготвям се да се сблъскам с дискомфорт, оглеждам се защо съм попаднала в тая ситуация. Записвам си нещата, които са ми ценни, мисля варианти. Преслушвам си мотивацията да съм там. Колкото и да уча от една ситуация, няма много смисъл ако спра да изпитвам радост от поне нещо в работата и се събуждам в 4 сутринта в стрес. Горното научено тепърва имам да си го рециклирам и преповтарям.

Живеем в култура, която много обича артистичното, знаем всичко за яките места и се възхищаваме на приключенията и любовта през филми и песни. В сравнение с това, работата в корпорацията ни се вижда скучна и тегава - това, което ни трябва, за да си плащаме сметките.
Но това което ме учудва в работата, дори и да липсва бляскавост е точно това че е проста и човешка част от живота.
Това, което ни трябва е да намираме начини да ангажираме по-добрите си страни, да намираме повече начини да се изразяваме през работата си, в корпорация или не. И като имам предвид колко много време прекарваме в работата, това ми се вижда като много необходима, и съвсем не нереалистична амбиция.
Пък да видим дали и догодина ще мога да споделя неща от корпорациите.
 
 

още 10 неща, които обичам

Самото намерение да слагам в думи каквото ми харесва носи удоволствие, гради способност в мозъка да се сещам какво си го бива в ежедневието.  С времето все повече харесвам обикновените неща, разходката в квартала отворя врати към наблюдаване, музиката в ушите ме праща в потапяне в чувството.

Толкова често използваме думи като "обичам" и "харесва ми", че забравяме същността на това което носят. А те са думи - действия, преживяваме ги като ги изпитваме. Как присъстват в живота ми?

ето опит да отговоря на този въпрос, с това което ми харесва напоследък, в разрастване и продължение на нещата, които обичам отпреди няколко години.

1. планините, ходенето из тях.
Обичам умората, движението, само аз и раницата. В планината се връщам към прости неща, точка до точка, на открито, дишане, гората поема тревогите, чукарите слагат всичко в перспектива и градската суетня си застава на мястото - че е игра, че всичко са фини човешки структури, нищо друго. Много се обичам каквато съм в планината, една цяла и ми е ясно всичко, пуснала съм контрола над градския живот, често с изключен телефон.



2. тази малка госпожичка. Защото да си леля на цяло мини племе дава страхотно усещане, че ги има тези малки човеци и сме род, и те щъкат и обичат света тепърва, и аз съм част от това. сладост чувство.



3. сутрин като се събудя и имам време, си правя едно силно кафе (Illy напоследък) и се връщам в леглото да пиша и чета. Мъфи се дотътря и си правим компания, той си мърка до възглавницата, аз си мъркам в душата. Сутрините са пълни с надежда. Не бъркаме с очакване! А с идеята, че и днес може от сложнотиите на живота да излезе нещо красиво, добри уроци, истински моменти, в целия бъркоч на ежедневието да се отварят прозорци въздух.





5. импровизационния театър.
записах се миналата есен, 2 пъти седмично при ХаХа Импро. Смея се щурата, играя на воля, и в същото време уча много за отстъпването, пазенето на статуси, човешките отношения, гъвкавостта. Любима моя учителка, Виргиния Захариева, казва, че голямата майстория на живота е да се научиш да приемаш промените с лекота.




6. маратонките ми Найк. еми, супер са, няма какво да се обяснявам. удобни, красиви са ми. изобщо, кеф. не ми се свалят (но не дават стабилност в планината, там си разчитам на планинските)




7. сестрите ми. не знам дали приятелите ми сега ще са приятелите ми в бъдеще (но се надявам). дали това, което ни обединява в сегашния период, ще може да прехвърли промените на времето. обожавам приятелите си. но това, че имам сестри и че те са в живота ми, е неизменна част от моята идентичност, а и аз от тяхната. и надеждата ми е, че с времето ще имаме достатъчно възможности да се преоткриваме и да ре-енергизираме връзките си.


8. сладките неща на Zoya на Малките Пет кьошета. Щото София ми е много мила и уютна, и да се чувствам част от града, от пулса му, да обхождам улиците дето са ги обхождали няколко поколения назад, да опирам длан в сградите, да надниквам през прозорците, да сядам в кафенетата, да изгарям от слънце по полянките, да ме ядат кърлежи по тревичките, да ме вали в парка, са все начини да участвам в тая човешка гмеж. Да си човек е достатъчно трудно, още по-трудно е да се опитваш да си с други хора. Места като зоята с десертите с бадеми какаото и кокосова вода, ми правят бъденето в града по-приятно, обръщат ми отношението.



9. Да се върна назад. Да прочета старите подчертавки, дневници, нещата, които са ме вълнували. Толкова бързам да добавя ново. Нови знания, нови филми. Извадих си разните любими цитати, нещата, които са ми направили впечатление, на един тестов файл, и си го чета наслуки, 10 минути на няколко дена. Започнах да си чета и старите дневници, нещо, което дълго избягвах. Да ревизирам стари идеи, да изхвърлям от себе си някои идеи. Не да трупам, а да проветрявам, да свързвам старото с новото.

10. Идеи! За феминизъм. За психология. За Поезия. Идеи, които правят духа по-лек, потъват в невронни връзки, правят ме по-съзерцателна, по-ценяща. Да. Да. Помагат ми да артикулирам усещанията си, правят ме да живея по-дълбоко. Да.

ljubov като на филм

слязох днес от рейса след планината и едно спокойствие ме обзе:

за всичко, което ми се случва или не ми се случва. за тревоженето ми, което се появява около това, че нямам гадже.

доста съм флиртуваща, давам си сметка. защото има мъже в чиято компания се вълнувам, и ми се иска да стане нещо с тях. искам да си имам партньор и да е сърцат и умен и да иска да е с мен, и да е осъществен, да има нещо зад гърба си.
в главата ми филми са (подредила съм ги по степен на актуалност):

Има го Л, с който си говорим дълго, прегръщаме се хубаво, и си четем поезия. Л. е чувствителен, умен, амбициозен, преживял, суетен, приключенски, имаме куп общи интереси. Л. е в Азия някъде, кариера трупа, и се забавлява с азиатки. С Л. се учим на приятелство.

Има го К.М., или по скоро го няма, но още ми е в главата всеки път като ида към Лакатник, като ида на планина, като слушам бавни песни, като съм на магистралата преди София както когато се прибирахме една сутрин след спане на открито. Джони Кеш и влакове и мъже, които готвят и плащат сметката. Още ми е филм както преди близо година, когато се запознахме. Той е една поляна и Персеиди, и заминаването ми за Аржентина, и връщането, и мъжественост, сила, колела, зрялост някаква, чувство за хумор, и тоя разговор преди да замина:
аз: радвам ти се.
км: така ли?
аз: и ми е тъжно, защото няма да мога да ти се радвам.
км: ще има друго, на което да се радваш като заминеш.
аз: няма да е същото.
той: (се усмихва)

Има го А., който ме наричаше момиченце, и се чувствах харесвана много с него, още си го нося тоя човек с хубаво чувство, че ми е дал обич. И беше грижовен, и умен, и забавен, колкото можеше. Единствено с А. съм мислила за дете, и сега си мисля, че би бил страхотен баща. И е един горещ августовски покрив, пълна луна, одеало, някаква безкрайна нега, да го разрежеш тоя въздух тежък, и усещане, че сме само двамата на тоя свят, и това е достатъчно. Той е и един внезапен порой на Созопол, стряха, в бялото му горнище сгушена, в сините очи потънала.

Има го М., с който живеехме заедно, и ме е научил на 1000 на неща за живеенето заедно, за компромисите, за истинската, порасналата любов. Щото ме търпеше, и щото ми изневеряваше, и щото съм преживяла милиони неща с него. Мил ми е, и още много неща ми е, и още ми е филм.

от настоящето към близкото минало, към връзките в по далечното минало, които просто си спомням с хубавото.

тоя опит с момчетата, той създава моя уникална чувствителност към света.
както и успехите, счупените кости, изявите пред публика,
хобитата, пътуванията, ПРИЯТЕЛСТВАТА, СЕСТРИте ми,
завършените проекти, да си обичал и да си бил обичан. да пробвам, да живея, да съм смела, сърцата, да опитвам, да съм доволна с нещата, които правя. да не ме е страх.

да нямаш горчивина накрая, казват, е идеята. учa се.
 

как се грижа за себе си.

как се грижа за себе си.
ами как -
няма един начин, не е да ида да ям една салата, да изкарам един здрав спининг и ето на - погрижила съм се и съм с тия големите усмивки и айдее, потупай ме по рамото, добро момиче.

понякога е да ям сладолед. добре де, често.
или да пия кафе.
да си лежа с Мъфито сутрин в леглото с кафето (взех си Illy, страшно).
понякога е да ида за няколко дни в планините, здрави изпотяващи преходи, изпитания за духа.
понякога е да ме намокри водопад.
понякога е да си лежа цял ден в нас на тихо.
понякога е да се натисна да кача върха, макар че ме боли коляното.
понякога е да си остана в нас, и да не правя нещо любимо, защото ме боли коляното.
понякога е да ида на бар до сред нощ.
понякога е да ям неща, които не ми харесват особено, но не искам да оставам гладна, а нямам опции в момента.
понякога е да си легна рано и да си изключа телефона.
понякога е да седя във Фейсбук до сред нощ.
понякога е да правя йога сутринта.
понякога е да вегетирам вкъщи защото съм супер недоспала и да се движа внимателно внимателно защото аха да се счупя.
понякога е да избухна и да водя големи срещи, проекти, да съм истински предприемач.

защото това искам, и защото грижата за себе си е много повече от грижа за тялото. Тя е грижа за чувствата, грижа за ума.

ей така се грижа за себе си.
няма един начин, а има много нужди, и на тях отговаряме, не някакви безумни критерии за "грижа". Свобода бе, да си си шеф ТИ!

 

Какво ако изхвърлим кантара?

какво мериш с кантара...
колко си харесвана и приемана?
дали ти е разрешено да се обличаш както си искаш?
дали ти е разрешено да ходиш където си искаш?
дали можеш да обичаш и цениш тялото си, за възможностите, които ти дава? затова, че въобще те има и съществуваш?
добротата си, отзивчивостта, остроумието, виталността си? как влияеш на и променяш другите?

какво ако вместо да...
преценяваме стойността си като жени според това колко тежим и кой размер носим,
спортуваме защото иначе ще станем "свине" и защото трябва да го изгорим тоя обяд от салата без дресинг или мазната пица,
се извиняваме за баничката и брюлето, дето сме изяли и придаваме на хранителните си избори морална стойност, лошавост на характера,
се опитваме да заемаме все по-малко пространство, да сме дребни, слаби, незабележими, мънички, деликатни, крехки, никакви, несъществуващи, героини на измислена стигматизираща култура,
оценяваме хората по телата ми,
купуваме диети, реклами,
се водим по глупостите на незнаещи, неопитни, захранени с реклами и поп култура хора, готови да скочат и удрят най-явното, видимото, тялото, че да се почувстват по-добре,

започнем да...
се движим заради чистото удоволствие от движението, се движим, защото искаме телата ни да правят разни неща, а не за да изглеждаме по определен начин;
да си даваме способности, да си увеличаваме диапазона на движение заради удоволствието да можем да правим много неща, йога, акробатики, ходене по въже, полети с парапланер, катерене, смело говорене пред публика,
се обличаме както си искаме, ако ще това да е суууупер елегантно и женствено и секси или сууупер неглиже без грим по раздърпан анцунг, но си е Нашето Обличане, защото днес така се чувствам в кожата си;
ядем зеленчуци защото се чувстваме добре от това, ядем торта, защото се чувстваме добре от това, и каквото и да ядем, ядем каквото и когато ни се яде, и не придаваме на яденето морална стойност;
се доверяваме на тялото си да ни казва от какво има нужда и се доверим, че ще му отнеме време да се върне в естествен ритъм какъвто е бил като сме били мънички, защото години наред сме робували на диетната култура, на ограничението,
говорим за това какви измислени предразсъдъци приписваме на характерите на дебелите хора, какви добродетели на слабите;
виждаме здравето като много повече от килограми и какъв режим спазваме и какви мускули имаме, здравето като холистична съвкупност от мислите ни, действията ни, удоволствието, което изпитваме, любовта, която минава през нас, смеха, дълбочината на вниманието ни, страстта с която работим, с която обичаме, ентусиазма, с който захващаме деня си, без да ни пука за килограмите,
виждаме щастливите хора, които са дебели, започнем да си търсим модели дето не им пука за яденето и външността и пак са пълноценни, започнем да си отваряме очите за една култура, която иска да ни кара да се чувстваме зле, и всички сме увлечени в нея, в кюпа; и ако не намираме тия модели, дето да ни дават пример, сами да ставаме такива модели,
виждаме, че да си слаба не значи, че имаш мъж дето да те обожава, не е това корелацията,
обичаме и уважаваме всички тела, слаби-дебели-сакати-стари-млади-черни-бели, защото просто ги има, защото не знаем какво седи зад фасадата, какъв път аспирации съмнения успехи, които не държат да се хвалят,
спрем да се връзваме на козметични, фармацевтични, фитнес и тем подобни авторитети, и погледнем телата си като на прекрасно, перфектно средство за чувстване, за бъдене на тоя свят. защото никой не е отишъл много напред от себемразене.

Какво ако спрем да гледаме на телата си като на нашето най-велико творение и започнем да гледаме на живота си като на най-великото си творение?

Какво ако изхвърлим кантара?

Амбициозен въпрос, и когато започнеш да си отговаряш, да градиш свят, където си си себе си, без кантар, цялата прекрасна затова, че изобщо те има, ето на това му викам ебаси якия свят.