11 неща за 11 години в корпорациите

Започнах да работя за корпорации на 20. Почнах от колцентъра, бойното поле където всеки ден си говориш с клиенти, после минах в администрация, ориентирах се към обучения, и в един момент съм с тежката титла training lead.
За 11 години синтезирам следните 11 неща научени в корпорациите, които се пренасят и към живота.

(*) Корпорациите са големи компании, с фини процеси и система на управление от различни нива. Корпорациите не са демокрации, а малки диктатури с конкретни цели. Колкото повече си ориентиран към завършването на проекти и по-малко се чудиш за стратегията, толкова по-леко ще ти е. Не е нужно да откриваш топлата вода, а да следваш. И това не е лошо. Гьоте наред с писането е работил и в държавната администрации, и е научил много за организирането на труда, което пък му е помогнало да осъществява проекти. Да си артистична душа с прагматична школовка всъщност е приятна комбинация, но отнема години да го оцениш. Уча се много за организационните процеси, пред очите ми се осъществяват гигантски проекти, създавам си усещане за това какво се иска, за да се осъществи една идея от нищото. По-ефективно от каквато и да е университетска и M.B.A. програма.

(*) Много хора ще ти казват колко гадно е, че бачкаш за корпорация. "Продал си си душата.", "Скука", "В офиса е отврат бе". Ти сама ще си ги казваш нещата понякога в тъмни моменти. Но на тия разсъждения им липсва щедро, обширно и внимателно осмисляне, а си заслужава да разсъдим. Защото стигаме до такива заключения заради една романтична, и отровна идея за Работата като Призванием която може да те преследва цял живот, ако позволиш. Рядко можеш да знаеш какво ще стане след 10 години, но пък можеш в момента да работиш и да видиш къде ще те отведе. Други пък ще казват - "трябва да си благодарна, че изобщо имаш работа, и че е добре платена". Окей е да си объркана в цялата какафония - дори е здравословно - да не знаеш какви са ти талантите и как да ги приложиш и междувременно да работиш за корпорацията. Природата ни е пълна с нюанси, способностите ни са сложни да ги обясним в детайл, нуждите на света и как се съчетават те с нашите умения пък съвсем друга тема. Заслужава си да прекараме много време в изследване на тия теми, в търсене на помощ отвън да ги разберем, и това да отнеме години. Междувременно можем да работим за корпорацията и именно от там да дойде и голяма зрялост. Тия пичове с вярата, че си губим душата в корпорацията много леко гледат на нещата и трябва да ги слушаме много, ама много избирателно. Не е идеята да работя на плажа, а какъв е плажа вътре в мен.

(*) Случва се да допускам страха, липсата ми на информирана гледна точка или въображението ми да раздуват една ситуация до гигантски проблем. Живеенето в кооперацията учи на едно хладнокръвие, което помага да разтоварим страха и тревожността. За да видя какво наистина седи пред мен и с него да се оправям, а не с въображението си. Случва ми се някой старши да ми скръцне със зъби и да го преживявам дълго и да анализирам. Облаците 100 про се разсейват, и спирам да се шашкам.  "Доброто приемам със злото в едно", казваше една поема. Уча се да не преувеличавам нито хвалбите, нито насоляването, защото в края на краищата, те са субективни и незначителни в общата картина.

(*) Оттам и обратната връзка. Тя не ми казва почти нищо за мен като човек и качества, а говори за този който я дава. Казва ми какво всъщност той си представя и очаква. На обученията ни по презентационни умения хората, че и ние трейнърите, наблягахме постоянно на това колко е важно да ти кажат какво си направил добре и какво не. Мисля, че по-точна формулировка би била - "кой начин на поднасяне на информация повече отговаря на разбиранията на отсрещната страна" и искам ли да се впиша в тоя стандарт. Защото артистите създават за удоволствието да се изразят, а дизайнерите създават неща, които да служат на определени цели. И това не е лошо, така се учим да работим, и да живеем по-лесно, с другите. На кой му трябва красива наблъскана със образи презентация, ако не може да си свърши работа с това, което му предлага тя като информация. Но това не прави презентатора лош, просто говори за нечии очаквания и умението на другия да ги посрещне. Което съответно той може да развие, и т.н. (трейнърите сме и за това ;) )

(*) Имам много приятели в корпорациите, и много от тях страдат, че не могат да се изразят там, че не могат да осъществят много от евентуалните си житейски образи. И са прави - докато в една малка фирма или стартъп е много по-лесно да видиш резултати от работата си, в корпорацията рипорта затъва в небитието, поредната среща не води до грандиозни резултати (обикновено до никакви), покрай всичките административни неща едва остава време да потвориш нещо, дето да го усещаш поне малко смислено.
Но една малка тайна от времето, когато напуснах за няколко месеци с цел търсене на призвание и смисленост, че чак и в Аржентина ходих: винаги ще има много неща, които можеш да бъдеш, много идеи за осъществяване, много таланти,. Една от трагедиите на живота е, че трябва да погребем много от тия идеи за себе си в името на това да се специализираме в един от образите си. Същевременно животът е достатъчно дълъг, че да имам време да осъществя различни неща. Да похипарствам тук там, да съм лидер, да се науча да летя.  Да пиша. А междувременно мога да творя милион неща и докато работя за корпорацията. Огромна част от корпоративните хора са фотографи и парапланеристи, не знам защо. Но е готино. Корпорацията не е капан, и не трябва да се оправдавам с нея, ако не ми стиска да остана без пари и да следвам нови пътеки и да стана, де да знам, микробиолог. Един шеф преди години ми каза, че съм свободна да си тръгна по всяко време, и че изборът да съм в корпорацията е изцяло мой. Когато знам, че отивам на работа, защото аз го избирам, и че имам избор да се махна по всяко време, имам повече място за дишане.

(*) Подвеждаме се да си купуваме скъпи неща, апартаменти, коли, ваканции. С високия стандарт и повече ангажименти. Това пак е въпрос на избор. Колкото по-висока позицията, толкова по-неконкретна. Толкова повече срещи и битки за влияние и търсене на смисъл. Да си лидер и шефче хич не са яката работа - да, носят статус и пари, но за тях си има цена и тя е, че удовлетворението идва много по-бавно, често си ангажиран в съмнителни казуси и практики, в които не действаш от човешката ти доброта, а от хладнокръвието на метриките и статистиките. Това те учи много за компромисите на които си готов, или не си. Общо взето, формира те като човек и изважда навън много от това какви образи имаш в теб и кой да води. Смятам, че е възможно да си добър и да си шеф, но изисква да умееш да общуваш, да се заобикаляш с хора от най-различни среди и да наемаш хора с най-различно минало и опит, а не все същите аверчета от потока в УНСС.

(*) Шефчетата копнеят да ги харесват. Повече от всички останали. Ако си програмист, или някой в техническата поддръжка примерно, резултатите са налице. Нямаш особена нужда някой да те възхвалява. По върховете обаче е самотно. Трябва да имаш много силна вътрешна яснота за това какво ти е важно, какви ценности изповядваш. И това не е просто да има безплатни маси за тенис във фирмата или по-високи заплати или чисти тоалетни. То е как се държиш ежедневно с околните, мълчиш ли като видиш нещо, което ти се вижда несправедливост, и от другата страна на монетата - колко те бива в това да преговаряш и как го развиваш това умение. Големият майсторлък е да си тръгнеш от офиса и да си пак човек, а не безкомпромисен лидер. Аз за мене си знам, че имам капацитет да съм лидер, но искам и да се забавлявам много, а двете на едно място не съчетават добре. Но пък в процеса се уча на много гъвкавост, да ги балансирам, и да не откача.

(*) Понякога да се оттеглиш от дадена ситуация е по-щадящия и ефективен вариант. Да оставиш нещата да се случват без теб. И да се върнеш и те да са се наредили, защото за трима е много по-лесно да поемат риск и да вземат решение, отколкото за трийсет. Случвало ми се е неведнъж, създава се едно страхотно напрежение около дадена неясна ситуация, а такива има много, заради неелегантни структури и комуникация. Търсят изкупителни жертви и си заслужава да се съхраниш като се оттеглиш временно. Понякога това значи и да напуснеш. Правила съм го.

(*) Да се научиш да не гориш мостове, защото България не е чак толкова голяма и все ще се намери някой да те познава в другата фирма. А и в крайна сметка това е просто бизнес, не е нужно да се мразим. Всеки прави каквото може и си има своя собствена битка за която обикновено нищо не знаем. Имало е позиции и фирми от които ми се е искало да съм си тръгнала по-благо. Иска ми се да съм имала повече мъдрост и да намаля ефекта на гръм и трясък.

(*) Не пращай имейла, когато си ядосан. Не бързай да късаш връзката. Неведнъж ми се е случвало да пратя гневния имейл и после да съжалявам. Колкото и да ме е ядосал някой, това увеличаване на гнева само наврежда отношенията допълнително. Така е и в личния живот. Има поне няколко човека, които имам импулс да изтрия от Фейсбук, но не го правя не защото се надявам на нещо за тия отношения, а защото по-ценно ми се вижда да разбера какъв урок имам да уча от тях, защо така ми натискат копчетата. Като пратя гневния имейл или изтрия човека, това не съм аз в спокойната ми същност, а тая аз в крайната емоция. А тя е именно заради това крайна, щото не е в спокойната среда и съответно действието ми не е истинно. Понякога отнема доста време да се успокоиш. И това не значи да позволяваш да ти се качват на главата или да проявяват неуважение към теб. Значи да си действаш от едно съзнателно място в себе си, което си е здраво стъпило и си знае правата, и си се грижи за нуждите.

(*) Малко над комфортната ти зона е добре. Ако задачите са много над нея, и няма кой да те преведе през тях, може да стане травмиращо. Какво правя аз - чета и питам, подготвям се да се сблъскам с дискомфорт, оглеждам се защо съм попаднала в тая ситуация. Записвам си нещата, които са ми ценни, мисля варианти. Преслушвам си мотивацията да съм там. Колкото и да уча от една ситуация, няма много смисъл ако спра да изпитвам радост от поне нещо в работата и се събуждам в 4 сутринта в стрес. Горното научено тепърва имам да си го рециклирам и преповтарям.

Живеем в култура, която много обича артистичното, знаем всичко за яките места и се възхищаваме на приключенията и любовта през филми и песни. В сравнение с това, работата в корпорацията ни се вижда скучна и тегава - това, което ни трябва, за да си плащаме сметките.
Но това което ме учудва в работата, дори и да липсва бляскавост е точно това че е проста и човешка част от живота.
Това, което ни трябва е да намираме начини да ангажираме по-добрите си страни, да намираме повече начини да се изразяваме през работата си, в корпорация или не. И като имам предвид колко много време прекарваме в работата, това ми се вижда като много необходима, и съвсем не нереалистична амбиция.
Пък да видим дали и догодина ще мога да споделя неща от корпорациите.
 
 

още 10 неща, които обичам

Самото намерение да слагам в думи каквото ми харесва носи удоволствие, гради способност в мозъка да се сещам какво си го бива в ежедневието.  С времето все повече харесвам обикновените неща, разходката в квартала отворя врати към наблюдаване, музиката в ушите ме праща в потапяне в чувството.

Толкова често използваме думи като "обичам" и "харесва ми", че забравяме същността на това което носят. А те са думи - действия, преживяваме ги като ги изпитваме. Как присъстват в живота ми?

ето опит да отговоря на този въпрос, с това което ми харесва напоследък, в разрастване и продължение на нещата, които обичам отпреди няколко години.

1. планините, ходенето из тях.
Обичам умората, движението, само аз и раницата. В планината се връщам към прости неща, точка до точка, на открито, дишане, гората поема тревогите, чукарите слагат всичко в перспектива и градската суетня си застава на мястото - че е игра, че всичко са фини човешки структури, нищо друго. Много се обичам каквато съм в планината, една цяла и ми е ясно всичко, пуснала съм контрола над градския живот, често с изключен телефон.



2. тази малка госпожичка. Защото да си леля на цяло мини племе дава страхотно усещане, че ги има тези малки човеци и сме род, и те щъкат и обичат света тепърва, и аз съм част от това. сладост чувство.



3. сутрин като се събудя и имам време, си правя едно силно кафе (Illy напоследък) и се връщам в леглото да пиша и чета. Мъфи се дотътря и си правим компания, той си мърка до възглавницата, аз си мъркам в душата. Сутрините са пълни с надежда. Не бъркаме с очакване! А с идеята, че и днес може от сложнотиите на живота да излезе нещо красиво, добри уроци, истински моменти, в целия бъркоч на ежедневието да се отварят прозорци въздух.





5. импровизационния театър.
записах се миналата есен, 2 пъти седмично при ХаХа Импро. Смея се щурата, играя на воля, и в същото време уча много за отстъпването, пазенето на статуси, човешките отношения, гъвкавостта. Любима моя учителка, Виргиния Захариева, казва, че голямата майстория на живота е да се научиш да приемаш промените с лекота.




6. маратонките ми Найк. еми, супер са, няма какво да се обяснявам. удобни, красиви са ми. изобщо, кеф. не ми се свалят (но не дават стабилност в планината, там си разчитам на планинските)




7. сестрите ми. не знам дали приятелите ми сега ще са приятелите ми в бъдеще (но се надявам). дали това, което ни обединява в сегашния период, ще може да прехвърли промените на времето. обожавам приятелите си. но това, че имам сестри и че те са в живота ми, е неизменна част от моята идентичност, а и аз от тяхната. и надеждата ми е, че с времето ще имаме достатъчно възможности да се преоткриваме и да ре-енергизираме връзките си.


8. сладките неща на Zoya на Малките Пет кьошета. Щото София ми е много мила и уютна, и да се чувствам част от града, от пулса му, да обхождам улиците дето са ги обхождали няколко поколения назад, да опирам длан в сградите, да надниквам през прозорците, да сядам в кафенетата, да изгарям от слънце по полянките, да ме ядат кърлежи по тревичките, да ме вали в парка, са все начини да участвам в тая човешка гмеж. Да си човек е достатъчно трудно, още по-трудно е да се опитваш да си с други хора. Места като зоята с десертите с бадеми какаото и кокосова вода, ми правят бъденето в града по-приятно, обръщат ми отношението.



9. Да се върна назад. Да прочета старите подчертавки, дневници, нещата, които са ме вълнували. Толкова бързам да добавя ново. Нови знания, нови филми. Извадих си разните любими цитати, нещата, които са ми направили впечатление, на един тестов файл, и си го чета наслуки, 10 минути на няколко дена. Започнах да си чета и старите дневници, нещо, което дълго избягвах. Да ревизирам стари идеи, да изхвърлям от себе си някои идеи. Не да трупам, а да проветрявам, да свързвам старото с новото.

10. Идеи! За феминизъм. За психология. За Поезия. Идеи, които правят духа по-лек, потъват в невронни връзки, правят ме по-съзерцателна, по-ценяща. Да. Да. Помагат ми да артикулирам усещанията си, правят ме да живея по-дълбоко. Да.

ljubov като на филм

слязох днес от рейса след планината и едно спокойствие ме обзе:

за всичко, което ми се случва или не ми се случва. за тревоженето ми, което се появява около това, че нямам гадже.

доста съм флиртуваща, давам си сметка. защото има мъже в чиято компания се вълнувам, и ми се иска да стане нещо с тях. искам да си имам партньор и да е сърцат и умен и да иска да е с мен, и да е осъществен, да има нещо зад гърба си.
в главата ми филми са (подредила съм ги по степен на актуалност):

Има го Л, с който си говорим дълго, прегръщаме се хубаво, и си четем поезия. Л. е чувствителен, умен, амбициозен, преживял, суетен, приключенски, имаме куп общи интереси. Л. е в Азия някъде, кариера трупа, и се забавлява с азиатки. С Л. се учим на приятелство.

Има го К.М., или по скоро го няма, но още ми е в главата всеки път като ида към Лакатник, като ида на планина, като слушам бавни песни, като съм на магистралата преди София както когато се прибирахме една сутрин след спане на открито. Джони Кеш и влакове и мъже, които готвят и плащат сметката. Още ми е филм както преди близо година, когато се запознахме. Той е една поляна и Персеиди, и заминаването ми за Аржентина, и връщането, и мъжественост, сила, колела, зрялост някаква, чувство за хумор, и тоя разговор преди да замина:
аз: радвам ти се.
км: така ли?
аз: и ми е тъжно, защото няма да мога да ти се радвам.
км: ще има друго, на което да се радваш като заминеш.
аз: няма да е същото.
той: (се усмихва)

Има го А., който ме наричаше момиченце, и се чувствах харесвана много с него, още си го нося тоя човек с хубаво чувство, че ми е дал обич. И беше грижовен, и умен, и забавен, колкото можеше. Единствено с А. съм мислила за дете, и сега си мисля, че би бил страхотен баща. И е един горещ августовски покрив, пълна луна, одеало, някаква безкрайна нега, да го разрежеш тоя въздух тежък, и усещане, че сме само двамата на тоя свят, и това е достатъчно. Той е и един внезапен порой на Созопол, стряха, в бялото му горнище сгушена, в сините очи потънала.

Има го М., с който живеехме заедно, и ме е научил на 1000 на неща за живеенето заедно, за компромисите, за истинската, порасналата любов. Щото ме търпеше, и щото ми изневеряваше, и щото съм преживяла милиони неща с него. Мил ми е, и още много неща ми е, и още ми е филм.

от настоящето към близкото минало, към връзките в по далечното минало, които просто си спомням с хубавото.

тоя опит с момчетата, той създава моя уникална чувствителност към света.
както и успехите, счупените кости, изявите пред публика,
хобитата, пътуванията, ПРИЯТЕЛСТВАТА, СЕСТРИте ми,
завършените проекти, да си обичал и да си бил обичан. да пробвам, да живея, да съм смела, сърцата, да опитвам, да съм доволна с нещата, които правя. да не ме е страх.

да нямаш горчивина накрая, казват, е идеята. учa се.
 

как се грижа за себе си.

как се грижа за себе си.
ами как -
няма един начин, не е да ида да ям една салата, да изкарам един здрав спининг и ето на - погрижила съм се и съм с тия големите усмивки и айдее, потупай ме по рамото, добро момиче.

понякога е да ям сладолед. добре де, често.
или да пия кафе.
да си лежа с Мъфито сутрин в леглото с кафето (взех си Illy, страшно).
понякога е да ида за няколко дни в планините, здрави изпотяващи преходи, изпитания за духа.
понякога е да ме намокри водопад.
понякога е да си лежа цял ден в нас на тихо.
понякога е да се натисна да кача върха, макар че ме боли коляното.
понякога е да си остана в нас, и да не правя нещо любимо, защото ме боли коляното.
понякога е да ида на бар до сред нощ.
понякога е да ям неща, които не ми харесват особено, но не искам да оставам гладна, а нямам опции в момента.
понякога е да си легна рано и да си изключа телефона.
понякога е да седя във Фейсбук до сред нощ.
понякога е да правя йога сутринта.
понякога е да вегетирам вкъщи защото съм супер недоспала и да се движа внимателно внимателно защото аха да се счупя.
понякога е да избухна и да водя големи срещи, проекти, да съм истински предприемач.

защото това искам, и защото грижата за себе си е много повече от грижа за тялото. Тя е грижа за чувствата, грижа за ума.

ей така се грижа за себе си.
няма един начин, а има много нужди, и на тях отговаряме, не някакви безумни критерии за "грижа". Свобода бе, да си си шеф ТИ!

 

Какво ако изхвърлим кантара?

какво мериш с кантара...
колко си харесвана и приемана?
дали ти е разрешено да се обличаш както си искаш?
дали ти е разрешено да ходиш където си искаш?
дали можеш да обичаш и цениш тялото си, за възможностите, които ти дава? затова, че въобще те има и съществуваш?
добротата си, отзивчивостта, остроумието, виталността си? как влияеш на и променяш другите?

какво ако вместо да...
преценяваме стойността си като жени според това колко тежим и кой размер носим,
спортуваме защото иначе ще станем "свине" и защото трябва да го изгорим тоя обяд от салата без дресинг или мазната пица,
се извиняваме за баничката и брюлето, дето сме изяли и придаваме на хранителните си избори морална стойност, лошавост на характера,
се опитваме да заемаме все по-малко пространство, да сме дребни, слаби, незабележими, мънички, деликатни, крехки, никакви, несъществуващи, героини на измислена стигматизираща култура,
оценяваме хората по телата ми,
купуваме диети, реклами,
се водим по глупостите на незнаещи, неопитни, захранени с реклами и поп култура хора, готови да скочат и удрят най-явното, видимото, тялото, че да се почувстват по-добре,

започнем да...
се движим заради чистото удоволствие от движението, се движим, защото искаме телата ни да правят разни неща, а не за да изглеждаме по определен начин;
да си даваме способности, да си увеличаваме диапазона на движение заради удоволствието да можем да правим много неща, йога, акробатики, ходене по въже, полети с парапланер, катерене, смело говорене пред публика,
се обличаме както си искаме, ако ще това да е суууупер елегантно и женствено и секси или сууупер неглиже без грим по раздърпан анцунг, но си е Нашето Обличане, защото днес така се чувствам в кожата си;
ядем зеленчуци защото се чувстваме добре от това, ядем торта, защото се чувстваме добре от това, и каквото и да ядем, ядем каквото и когато ни се яде, и не придаваме на яденето морална стойност;
се доверяваме на тялото си да ни казва от какво има нужда и се доверим, че ще му отнеме време да се върне в естествен ритъм какъвто е бил като сме били мънички, защото години наред сме робували на диетната култура, на ограничението,
говорим за това какви измислени предразсъдъци приписваме на характерите на дебелите хора, какви добродетели на слабите;
виждаме здравето като много повече от килограми и какъв режим спазваме и какви мускули имаме, здравето като холистична съвкупност от мислите ни, действията ни, удоволствието, което изпитваме, любовта, която минава през нас, смеха, дълбочината на вниманието ни, страстта с която работим, с която обичаме, ентусиазма, с който захващаме деня си, без да ни пука за килограмите,
виждаме щастливите хора, които са дебели, започнем да си търсим модели дето не им пука за яденето и външността и пак са пълноценни, започнем да си отваряме очите за една култура, която иска да ни кара да се чувстваме зле, и всички сме увлечени в нея, в кюпа; и ако не намираме тия модели, дето да ни дават пример, сами да ставаме такива модели,
виждаме, че да си слаба не значи, че имаш мъж дето да те обожава, не е това корелацията,
обичаме и уважаваме всички тела, слаби-дебели-сакати-стари-млади-черни-бели, защото просто ги има, защото не знаем какво седи зад фасадата, какъв път аспирации съмнения успехи, които не държат да се хвалят,
спрем да се връзваме на козметични, фармацевтични, фитнес и тем подобни авторитети, и погледнем телата си като на прекрасно, перфектно средство за чувстване, за бъдене на тоя свят. защото никой не е отишъл много напред от себемразене.

Какво ако спрем да гледаме на телата си като на нашето най-велико творение и започнем да гледаме на живота си като на най-великото си творение?

Какво ако изхвърлим кантара?

Амбициозен въпрос, и когато започнеш да си отговаряш, да градиш свят, където си си себе си, без кантар, цялата прекрасна затова, че изобщо те има, ето на това му викам ебаси якия свят.

имам ли достатъчно (бонус снимкинг)

"Да търсим одобрението на другите и всеки момент в който искаме другите да мислят за нас по определен начин, значи, че сме напуснали себе си, дори мъничко. Вече не пребиваваме в естественост, вече знаем, че не можем да имаме доверие на естествената си същност, и не можем да имаме доверие, че се обичаме за това, че просто ни има."
слушах това в подкаст снощи на път за езерото, и ми се сви всичкото сърце.
Защото с новата работа ми е необходимо да доказвам по сто пъти ценност, стойност на продукта, който предлагаме (серия обучения и уъркшопи), да проектирам в пространството една визия и личност, да мислят другите за мен в професионалното ми амплоа по определен начин.
И почна да ми става много трудно последните седмици.
Като си давам много зор, става много трудно.

Като сложих малко дистанция между мене и работата, разбрах: Майсторията е не да си давам зор, а да правя връзки между това което имам като знания и предизвикателствата, които имам като лидер на нова инициатива в работата, да имам там очертания. И като правим връзки между нещата дето ги имаме, да създаваме пространства за проектите да се случват и да носят смисъл.
Това се пренася и в личните отношения:
Да търся общуване с хората, които искат да са с мен, които вече са в живота ми, а не да тропам на затворени врати и да плета плитки до Рапунцели в недостъпни кули.

Няма нужда да имаш всичко, а просто да имаш достатъчно. Идеята не е да търсиш одобрение, а да задаваш правилните въпроси и да намираш връзките между това, което вече е тук.

за това ми трябва да печеля дистанции. Да поставям дистанции (граници) ми помага да:
- съм се наспала, както направих снощи
- не спя, а да щурея, да сменям тапета на ежедневието, за да ми е по-ясен погледа. както стана в събота в Родопите където се разцепихме с каране на колелета и после една кратка нощ с дъжд по покрива на бунгалото и родопски одеяла и тежка маса и един човек дето ме гушна топло.

тука ще ме познаеш по изтерзаната физиономия))

ясен поглед

 

хармониката на дядо ми

Понякога гледам някоя улица с тълпа и си мисля: след сто години, всички ще сме мъртви. На същата тази улица преди сто години, вероятна друга жена си е мислела същото нещо. Може би и тя като мен се е успокоявала с мисълта, че любовта се предава в следващите поколения, в привичките и идеите, които развиваме в учениците, децата, приятелите ни. Вкъщи имаме инструментите на дядо ни за тъкане на рибарски мрежи, бродериите на починалата ни баба и думите и влезли в мен "и умната" с които понякога изпращам приятели. Чувството за хумор и сарказма на татко са живи в мен, така че той не е наистина мъртъв. Усещането за музика от дядо ни тромпетиста се предава към мен и едната ми кака в пеенето и продължава живота си в племенника ми през китарата му.
Този дълбоко докосващ процес, който свързва човек с човек в паметта през поколенията, може да бъде символизиран от предмети, които се пренасят заедно със знанията на нашите деди (и баби.) Вкъщи сме горди съдържатели на хармоника, която вече е толкова ръждясала, че не става за свирене. 90те когато нямахме кабелна дядо ми вадеше хармониката и ни свиреше, а ние танцувахме. На дядо ми пък му е пренесен тоя апетит от малък, от дедите. В днешно време като ми се дотанцува пускам Youtube и soundcloud, но като попадна на тая хармоника (или вляза в работилницата му в мазето) пак си поплаквам ако ме хване неподготвена в хормонален ден.
Дядо ми ще бъде забравен евентуално; племенниците ми може и да не говорят за него на децата си; но съм сигурна, че ще ги учат и стимулират да търсят тази емоционална изява.
Заедно с музиката ще пренесат и обичта, която сме получили първоначално от дядо ни. О да, дядо ни ще живее, дори и името му да се споменава все по-рядко, а хармониката му да се изгуби. Така се пренася мъдростта от поколение на поколение.

mainata им на методологиите

Много и се ядосах на Ваня онзи ден. Почна да говори за Human design, прераждания, астрологии, карма, като за ултимативния начин да разберем света.
И понеже си имаме доверие, можахме да се разберем.
Че мистичните практики, както и духовните, са всъщност методологии, и използвани правилно могат да служат, давайки структура. Но ако ги налагаме като водещ елемент, то е като да сме религиозните водени от догмата.
Законът, методът, е за да ни служат да живеем като по-добри хора, а не за да им служим ние на тях.
Щом инструментите на Ваня и помагат да живее добре, няма нужда да и ги оспорвам. Мога да и подхвърлям идеи, както тя на мене. Духовност е не да знаеш отговорите и да задаваш въпроси, а да задаваш въпроси и да си отворен за възможностите на отговорите.


Това поднесено в корпоративен език е да гледаме на работата си като:
имаме много процеси, методи,
как да ги използваме, за да подобрим преживяването на клиентите си?

а не за да пълним гушите на сертификационните компании. Или духовните гурута.

имаш време да се отдаваш на всичко, което искаш

Тия дни мисля много за времето, което имам и какво да правя с него.
В различни моменти искаме различни неща. Няколко идеи:

 - Искаме различни противоречащи си привидно неща през живота си и в това няма лошо. Преди исках да имам страхотно тяло и това беше основен фокус. Като имам страхотно тяло, казвах си, ще си потърся и нова по-щастлива работа, и ще мога да си намеря супер мъж и всичко ще е идеално.
Всъщност жените, с идеално по съвременни стандарти, тяло, които познавам, нямат никаква гаранция за щастлива връзка или успех в кариерата. Както и дебелите ми познати не са по-малко успешни в работата или нещастни с връзките или по-кофти майки или приятелки.

Вече съм на работа, която ми дава много повече пространство за мислене и за действие отпреди, започвам да се чудя - това ли исках наистина. Сега, като не се занимавам с тялото ми като основен фокус, дали пък наистина работата е нещото, с което искам да се занимавам?
Дали не ми се ще да ходя по планините и да опознавам света през природата?
Да работя в био ферма?
Да стана тотално фрилансър с обучения или пък да се пробвам за импро актриса или да стана майка или да намеря начин да съм сърфист/гмуркач на Хаваите?

- И тогава се сещам за тази история с магарето дето се чудело дали да иде при кофата с водата или при храната. Накрая умряло от глад и от жажда, защото не могло да избере. Не знаело, че може да има и двете, просто трябва да им отдели време.

Идеята, че трябва това което правя да е идеално, за да покажа творенията си навън, ме ограничава в малък кръг безопасни действия. В бара под подлеза на НДК един познат гледаше сърфисти и разправяше как "тези живеят истинския живот, тези са открили щастието". Като го питах защо не отиде и той там, пича ме изгледа странно и ми смутолеви нещо в смисъл, че е нереалистично, че трябва да си се родил там, за да си така. Аз си мисля, че често имаме нужда от тия илюзии, за да се спрем да видим какво всъщност ни пречи. Където и да ида, все себе си ще нося, същите проблеми. Не че бих отказала да поживея малко на Хаваите, със сигурност не бих отказала, но то е като с идеята ми отпреди, че трябва да съм слаба, за да мога да почна да съм пълното си аз. С времето всичко спира, емоциите притъпяват, живея си в магарешко колебание.

- Имаме достатъчно време да бъдем всичко, което искаме да бъдем. Има голяма вероятност да живеем до 80. Удовлетворението ще е много по-голямо, ако сме се отдавали истински на сегашните си занимания, и гледаме напред с доверие, че и до следващата си мечта ще стигнем, когато му дойде момента. Това не значи, разбира се, да чакаш да се пенсионираш, за да почнеш да правиш това, което ти е наистина на сърце. Значи да не блокираш с безсилие пред ежедневните задачи, а да си дадеш шанс да опиташ различни неща, да си дадеш време да изследваш нещата с които си се захванал, за да разбереш защо си попаднал изобщо в тая ситуация, какво има там за теб, какво можеш да научиш за себе си от неприятностите, къде има място да омекнеш.

- Надценяваме това, което можем да свършим за един ден.
Подценяваме това, което може да се случи в рамката на година или две. Животът ти може, даже сигурно ще се обърне тотално през следващите години.
С и ли без съвършено тяло, можеш и сега да си правиш нещата, които искаш, да работиш, да четеш.
Можеш да избереш да си тоталното хипи за седмица или месец или година и да се занимаваш само със себе си. Всичко можеш. Имаш време.
И вместо да се тревожиш за правилния избор, за Идеалния Живот, имаш избор да изследваш, да откриваш скъпоценности в бунищата и на най-скапаните ситуации, да видиш какво седи зад желанията ти за промяна, за другост. Да се радваш на тоя пусти труден живот. С теб съм.

 

екопътека гара Бов - село Бов

едно от решенията, които работят добре за живота ми е всяка седмица да ходя на ново място, да си разширя емпиричното познаване на света.
Виж на какво чудно място попаднах в събота - еко пътека от гара Бов до село Бов и обратно. 
Само си представи - 10 километра обиколен маршрут, който те превежда през
реки,
куп водопади,
дървени мостове,
борови гори,
скали като от създаването на земята,
изоставени къщи, но незловещи
пътуване из времето,
за да кацнеш горе на поляните на първа линия на Балкана
над село със свободно разхождащи се кокошки
и магазин дето работи от 11 до 13
пътуване през времето,
планинска поема.

ще ти хареса.