как се грижа за себе си.

как се грижа за себе си.
ами как -
няма един начин, не е да ида да ям една салата, да изкарам един здрав спининг и ето на - погрижила съм се и съм с тия големите усмивки и айдее, потупай ме по рамото, добро момиче.

понякога е да ям сладолед. добре де, често.
или да пия кафе.
да си лежа с Мъфито сутрин в леглото с кафето (взех си Illy, страшно).
понякога е да ида за няколко дни в планините, здрави изпотяващи преходи, изпитания за духа.
понякога е да ме намокри водопад.
понякога е да си лежа цял ден в нас на тихо.
понякога е да се натисна да кача върха, макар че ме боли коляното.
понякога е да си остана в нас, и да не правя нещо любимо, защото ме боли коляното.
понякога е да ида на бар до сред нощ.
понякога е да ям неща, които не ми харесват особено, но не искам да оставам гладна, а нямам опции в момента.
понякога е да си легна рано и да си изключа телефона.
понякога е да седя във Фейсбук до сред нощ.
понякога е да правя йога сутринта.
понякога е да вегетирам вкъщи защото съм супер недоспала и да се движа внимателно внимателно защото аха да се счупя.
понякога е да избухна и да водя големи срещи, проекти, да съм истински предприемач.

защото това искам, и защото грижата за себе си е много повече от грижа за тялото. Тя е грижа за чувствата, грижа за ума.

ей така се грижа за себе си.
няма един начин, а има много нужди, и на тях отговаряме, не някакви безумни критерии за "грижа". Свобода бе, да си си шеф ТИ!

 

Какво ако изхвърлим кантара?

какво мериш с кантара...
колко си харесвана и приемана?
дали ти е разрешено да се обличаш както си искаш?
дали ти е разрешено да ходиш където си искаш?
дали можеш да обичаш и цениш тялото си, за възможностите, които ти дава? затова, че въобще те има и съществуваш?
добротата си, отзивчивостта, остроумието, виталността си? как влияеш на и променяш другите?

какво ако вместо да...
преценяваме стойността си като жени според това колко тежим и кой размер носим,
спортуваме защото иначе ще станем "свине" и защото трябва да го изгорим тоя обяд от салата без дресинг или мазната пица,
се извиняваме за баничката и брюлето, дето сме изяли и придаваме на хранителните си избори морална стойност, лошавост на характера,
се опитваме да заемаме все по-малко пространство, да сме дребни, слаби, незабележими, мънички, деликатни, крехки, никакви, несъществуващи, героини на измислена стигматизираща култура,
оценяваме хората по телата ми,
купуваме диети, реклами,
се водим по глупостите на незнаещи, неопитни, захранени с реклами и поп култура хора, готови да скочат и удрят най-явното, видимото, тялото, че да се почувстват по-добре,

започнем да...
се движим заради чистото удоволствие от движението, се движим, защото искаме телата ни да правят разни неща, а не за да изглеждаме по определен начин;
да си даваме способности, да си увеличаваме диапазона на движение заради удоволствието да можем да правим много неща, йога, акробатики, ходене по въже, полети с парапланер, катерене, смело говорене пред публика,
се обличаме както си искаме, ако ще това да е суууупер елегантно и женствено и секси или сууупер неглиже без грим по раздърпан анцунг, но си е Нашето Обличане, защото днес така се чувствам в кожата си;
ядем зеленчуци защото се чувстваме добре от това, ядем торта, защото се чувстваме добре от това, и каквото и да ядем, ядем каквото и когато ни се яде, и не придаваме на яденето морална стойност;
се доверяваме на тялото си да ни казва от какво има нужда и се доверим, че ще му отнеме време да се върне в естествен ритъм какъвто е бил като сме били мънички, защото години наред сме робували на диетната култура, на ограничението,
говорим за това какви измислени предразсъдъци приписваме на характерите на дебелите хора, какви добродетели на слабите;
виждаме здравето като много повече от килограми и какъв режим спазваме и какви мускули имаме, здравето като холистична съвкупност от мислите ни, действията ни, удоволствието, което изпитваме, любовта, която минава през нас, смеха, дълбочината на вниманието ни, страстта с която работим, с която обичаме, ентусиазма, с който захващаме деня си, без да ни пука за килограмите,
виждаме щастливите хора, които са дебели, започнем да си търсим модели дето не им пука за яденето и външността и пак са пълноценни, започнем да си отваряме очите за една култура, която иска да ни кара да се чувстваме зле, и всички сме увлечени в нея, в кюпа; и ако не намираме тия модели, дето да ни дават пример, сами да ставаме такива модели,
виждаме, че да си слаба не значи, че имаш мъж дето да те обожава, не е това корелацията,
обичаме и уважаваме всички тела, слаби-дебели-сакати-стари-млади-черни-бели, защото просто ги има, защото не знаем какво седи зад фасадата, какъв път аспирации съмнения успехи, които не държат да се хвалят,
спрем да се връзваме на козметични, фармацевтични, фитнес и тем подобни авторитети, и погледнем телата си като на прекрасно, перфектно средство за чувстване, за бъдене на тоя свят. защото никой не е отишъл много напред от себемразене.

Какво ако спрем да гледаме на телата си като на нашето най-велико творение и започнем да гледаме на живота си като на най-великото си творение?

Какво ако изхвърлим кантара?

Амбициозен въпрос, и когато започнеш да си отговаряш, да градиш свят, където си си себе си, без кантар, цялата прекрасна затова, че изобщо те има, ето на това му викам ебаси якия свят.

имам ли достатъчно (бонус снимкинг)

"Да търсим одобрението на другите и всеки момент в който искаме другите да мислят за нас по определен начин, значи, че сме напуснали себе си, дори мъничко. Вече не пребиваваме в естественост, вече знаем, че не можем да имаме доверие на естествената си същност, и не можем да имаме доверие, че се обичаме за това, че просто ни има."
слушах това в подкаст снощи на път за езерото, и ми се сви всичкото сърце.
Защото с новата работа ми е необходимо да доказвам по сто пъти ценност, стойност на продукта, който предлагаме (серия обучения и уъркшопи), да проектирам в пространството една визия и личност, да мислят другите за мен в професионалното ми амплоа по определен начин.
И почна да ми става много трудно последните седмици.
Като си давам много зор, става много трудно.

Като сложих малко дистанция между мене и работата, разбрах: Майсторията е не да си давам зор, а да правя връзки между това което имам като знания и предизвикателствата, които имам като лидер на нова инициатива в работата, да имам там очертания. И като правим връзки между нещата дето ги имаме, да създаваме пространства за проектите да се случват и да носят смисъл.
Това се пренася и в личните отношения:
Да търся общуване с хората, които искат да са с мен, които вече са в живота ми, а не да тропам на затворени врати и да плета плитки до Рапунцели в недостъпни кули.

Няма нужда да имаш всичко, а просто да имаш достатъчно. Идеята не е да търсиш одобрение, а да задаваш правилните въпроси и да намираш връзките между това, което вече е тук.

за това ми трябва да печеля дистанции. Да поставям дистанции (граници) ми помага да:
- съм се наспала, както направих снощи
- не спя, а да щурея, да сменям тапета на ежедневието, за да ми е по-ясен погледа. както стана в събота в Родопите където се разцепихме с каране на колелета и после една кратка нощ с дъжд по покрива на бунгалото и родопски одеяла и тежка маса и един човек дето ме гушна топло.

тука ще ме познаеш по изтерзаната физиономия))

ясен поглед

 

хармониката на дядо ми

Понякога гледам някоя улица с тълпа и си мисля: след сто години, всички ще сме мъртви. На същата тази улица преди сто години, вероятна друга жена си е мислела същото нещо. Може би и тя като мен се е успокоявала с мисълта, че любовта се предава в следващите поколения, в привичките и идеите, които развиваме в учениците, децата, приятелите ни. Вкъщи имаме инструментите на дядо ни за тъкане на рибарски мрежи, бродериите на починалата ни баба и думите и влезли в мен "и умната" с които понякога изпращам приятели. Чувството за хумор и сарказма на татко са живи в мен, така че той не е наистина мъртъв. Усещането за музика от дядо ни тромпетиста се предава към мен и едната ми кака в пеенето и продължава живота си в племенника ми през китарата му.
Този дълбоко докосващ процес, който свързва човек с човек в паметта през поколенията, може да бъде символизиран от предмети, които се пренасят заедно със знанията на нашите деди (и баби.) Вкъщи сме горди съдържатели на хармоника, която вече е толкова ръждясала, че не става за свирене. 90те когато нямахме кабелна дядо ми вадеше хармониката и ни свиреше, а ние танцувахме. На дядо ми пък му е пренесен тоя апетит от малък, от дедите. В днешно време като ми се дотанцува пускам Youtube и soundcloud, но като попадна на тая хармоника (или вляза в работилницата му в мазето) пак си поплаквам ако ме хване неподготвена в хормонален ден.
Дядо ми ще бъде забравен евентуално; племенниците ми може и да не говорят за него на децата си; но съм сигурна, че ще ги учат и стимулират да търсят тази емоционална изява.
Заедно с музиката ще пренесат и обичта, която сме получили първоначално от дядо ни. О да, дядо ни ще живее, дори и името му да се споменава все по-рядко, а хармониката му да се изгуби. Така се пренася мъдростта от поколение на поколение.

mainata им на методологиите

Много и се ядосах на Ваня онзи ден. Почна да говори за Human design, прераждания, астрологии, карма, като за ултимативния начин да разберем света.
И понеже си имаме доверие, можахме да се разберем.
Че мистичните практики, както и духовните, са всъщност методологии, и използвани правилно могат да служат, давайки структура. Но ако ги налагаме като водещ елемент, то е като да сме религиозните водени от догмата.
Законът, методът, е за да ни служат да живеем като по-добри хора, а не за да им служим ние на тях.
Щом инструментите на Ваня и помагат да живее добре, няма нужда да и ги оспорвам. Мога да и подхвърлям идеи, както тя на мене. Духовност е не да знаеш отговорите и да задаваш въпроси, а да задаваш въпроси и да си отворен за възможностите на отговорите.


Това поднесено в корпоративен език е да гледаме на работата си като:
имаме много процеси, методи,
как да ги използваме, за да подобрим преживяването на клиентите си?

а не за да пълним гушите на сертификационните компании. Или духовните гурута.

имаш време да се отдаваш на всичко, което искаш

Тия дни мисля много за времето, което имам и какво да правя с него.
В различни моменти искаме различни неща. Няколко идеи:

 - Искаме различни противоречащи си привидно неща през живота си и в това няма лошо. Преди исках да имам страхотно тяло и това беше основен фокус. Като имам страхотно тяло, казвах си, ще си потърся и нова по-щастлива работа, и ще мога да си намеря супер мъж и всичко ще е идеално.
Всъщност жените, с идеално по съвременни стандарти, тяло, които познавам, нямат никаква гаранция за щастлива връзка или успех в кариерата. Както и дебелите ми познати не са по-малко успешни в работата или нещастни с връзките или по-кофти майки или приятелки.

Вече съм на работа, която ми дава много повече пространство за мислене и за действие отпреди, започвам да се чудя - това ли исках наистина. Сега, като не се занимавам с тялото ми като основен фокус, дали пък наистина работата е нещото, с което искам да се занимавам?
Дали не ми се ще да ходя по планините и да опознавам света през природата?
Да работя в био ферма?
Да стана тотално фрилансър с обучения или пък да се пробвам за импро актриса или да стана майка или да намеря начин да съм сърфист/гмуркач на Хаваите?

- И тогава се сещам за тази история с магарето дето се чудело дали да иде при кофата с водата или при храната. Накрая умряло от глад и от жажда, защото не могло да избере. Не знаело, че може да има и двете, просто трябва да им отдели време.

Идеята, че трябва това което правя да е идеално, за да покажа творенията си навън, ме ограничава в малък кръг безопасни действия. В бара под подлеза на НДК един познат гледаше сърфисти и разправяше как "тези живеят истинския живот, тези са открили щастието". Като го питах защо не отиде и той там, пича ме изгледа странно и ми смутолеви нещо в смисъл, че е нереалистично, че трябва да си се родил там, за да си така. Аз си мисля, че често имаме нужда от тия илюзии, за да се спрем да видим какво всъщност ни пречи. Където и да ида, все себе си ще нося, същите проблеми. Не че бих отказала да поживея малко на Хаваите, със сигурност не бих отказала, но то е като с идеята ми отпреди, че трябва да съм слаба, за да мога да почна да съм пълното си аз. С времето всичко спира, емоциите притъпяват, живея си в магарешко колебание.

- Имаме достатъчно време да бъдем всичко, което искаме да бъдем. Има голяма вероятност да живеем до 80. Удовлетворението ще е много по-голямо, ако сме се отдавали истински на сегашните си занимания, и гледаме напред с доверие, че и до следващата си мечта ще стигнем, когато му дойде момента. Това не значи, разбира се, да чакаш да се пенсионираш, за да почнеш да правиш това, което ти е наистина на сърце. Значи да не блокираш с безсилие пред ежедневните задачи, а да си дадеш шанс да опиташ различни неща, да си дадеш време да изследваш нещата с които си се захванал, за да разбереш защо си попаднал изобщо в тая ситуация, какво има там за теб, какво можеш да научиш за себе си от неприятностите, къде има място да омекнеш.

- Надценяваме това, което можем да свършим за един ден.
Подценяваме това, което може да се случи в рамката на година или две. Животът ти може, даже сигурно ще се обърне тотално през следващите години.
С и ли без съвършено тяло, можеш и сега да си правиш нещата, които искаш, да работиш, да четеш.
Можеш да избереш да си тоталното хипи за седмица или месец или година и да се занимаваш само със себе си. Всичко можеш. Имаш време.
И вместо да се тревожиш за правилния избор, за Идеалния Живот, имаш избор да изследваш, да откриваш скъпоценности в бунищата и на най-скапаните ситуации, да видиш какво седи зад желанията ти за промяна, за другост. Да се радваш на тоя пусти труден живот. С теб съм.

 

екопътека гара Бов - село Бов

едно от решенията, които работят добре за живота ми е всяка седмица да ходя на ново място, да си разширя емпиричното познаване на света.
Виж на какво чудно място попаднах в събота - еко пътека от гара Бов до село Бов и обратно. 
Само си представи - 10 километра обиколен маршрут, който те превежда през
реки,
куп водопади,
дървени мостове,
борови гори,
скали като от създаването на земята,
изоставени къщи, но незловещи
пътуване из времето,
за да кацнеш горе на поляните на първа линия на Балкана
над село със свободно разхождащи се кокошки
и магазин дето работи от 11 до 13
пътуване през времето,
планинска поема.

ще ти хареса.

мъфини целувки с кокос, без брашно

днес се събудих с огромно желание да пека.
еми този живот не може само философии, трябва му емпирика, практика!
от четирите вида мъфини, които направих днес, тези
станаха най-
велики
страхотни
невероятни, наистина.

мъфини целувки с кокос, без брашно


Съставки:

4 белтъка
щипка сол
2 с.л. лимонов сок
130 г захар
пакетче ванилена захар
2 с.л. кора от лимон
200 г кокосови стърготини
100 г извара

Как:

фурната на 180 градуса
разбих с миксер белтъците със солта и лимоновия сок. полека добавих захарта и ванилената захар и разбивах още 3 минути. добавих им лимоновата кора, стърготините и изварата. в 12 форми за мъфини излях сместа. Пече се 20-25 минути.

Великолепна работа. Първата ми рецепта от маса време тук, заслужава си. 

какво направи Мишо

Мишо направи нещо, което ми напомни, че да избягаш понякога наистина е щастлив ход.
Мишо напусна работа, и това е специално, защото наистина му беше трудно да се отлепи. Защото беше свикнал да е на работа, да следва пътя на спокойствието. А не си обичаше работата, ама хич.
Но беше за престижна фирма, с хубави пари, семейството, познатите му одобряваха. Затъпяващо скучна и нестимулираща работа. Но пък като си на подобна работа е много трудно да се измъкнеш и да тръгнеш да се опознаваш. Да търсиш хармония вместо статукво.
Знам, че има много причини да не бягаш от житейските ситуации. Че да изчезваш от проблемите е съмнителен път. Нали така съветват, да седим стоически докрай, докато си завършим Делото. Дълга.
Знам, че има ситуации от които не можеш, а и не бива да бягаш. Че понякога е добре да се спреш, да се изправиш лице в лице с проблемите. Но знаете ли,
виждам все по-често, че когато избера себе си, когато избера да правя неща, които ми харесват, когато се отнасям с намерение да съм добра и разбираща към себе си, тогава идват хубави работи към мен. Да поставяме граници е секси, защото привлича правилните хора и ситуации, а на тия дето не им изнася - ами не се задържат.
Което значи, че понякога наистина помага просто да се махнеш.
От работата, от хората, с които се заобикаляш, но те сдухват, от географското място, на което живееш.

ИМА вариант това да напуснеш да е най-доброто решение.
Истински, от дъното на душата си вярвам, че Мишо взе правилно решение.
Всъщност винаги, когато съм казвала не на нещо, което не е било истинско за мен, се е появявало нещо по-мое, по мъдро, по-щастливо.
Понякога да избягаш наистина променя нещата за добро, и те води на по-хубаво място в живота, някъде където виждаш по-добре слънцето и небето, където дишаш по-свободно.

На трети март празнувам за свободата, за Мишо.

Да не говорим, че тоя човек ме скъсва от смях и ме прави свободнa с това, има много живот в него, но това е друга история.

Дерзай, Миш. 

за таланта и това да си добър в нещо

Да си добър в нещо не е да се събудиш с умение, да си се родил малко бебе с милиони таланти, които само чакат да излязат от теб.
Да си добър в нещо не е да си много обичан или харесван или желан, и оттам да черпиш силата да си добър. Да си добър значи, че първо не те е бивало особено в нещо. Че не ти се е получавало, че е отнело време, за да придобиеш умението. Че си се научил да пишеш добри есета от по 120 думи за изпит по английски, което е помогнало, за да си структурираш бързо мисълта, което е помогнало да правиш добри презентации, да правиш удобен дизайн на сайтове; умението се е прехвърлило на още посоки.
Като си била бебе, не си могла да ходиш, да говориш. Представяш ли си какъв огромен път си минала дотук! И е имало много падания, ожулени колене, наранено его, намествала си се към различни ситуации, поомеквала си към околните, развивала си различни умения за справяне, за самоуспокояване, за общуване. Ставала си сутринта с разбито от гаджето сърце и си отивала на работа и си минавала изпита, продължавала си с ниско самочувствие, взимала си решения, отменяла си решения, лавирала си из трудния свят. Огромни постижения.

За да си добра в което и да е от тия неща ти е трябвало упражнение, опитване. Да говоря пред хора без да се сдухвам ми отне много време и драма, нощи, в които се събуждам към 4 сутринта изтръпнала, че трябва да се изправя пред хора и да им говоря. Коя съм аз, че да говоря пред хора? Самочувствието изисква практика. Нещо, което преди смятах за ужасно и невъзможно. Сега продължава да носи ужас, но и чувство за предизвикателство.
Да излизам сама в планината по цял ден почна от съвсем кратки градски ражодки. Сега е любим начин да си прекарвам свободните дни.

Първо почвам с нещо, което ми е наистина, страхотно трудно, да плувам в дълбоки води, например, или да пиша концепции за нови обучения. Полека влизам в дълбоките води, минавам през една дълбока фрустрация с писането, и с времето и ученето, с грешките, възела се развръзва, и нещата стават по-лесни за правене. Трудните концепции по-разбираеми.
Намирам интересни решения на проблеми, и това се пренася над целия ми живот, защото когато разреша един проблем, други се разплитат, защото ги виждам по нови начини.

С падането живота става по интересен, а както казал будиста Ринпоче: Падаш и падаш и няма за какво да се хванеш, няма парашут. Добрата новина е, че няма дъно.

Аз мисля да пропадна тая седмица с разработване на ново обучение, и няколко часа нова йога и още няколко непознати територии. Падай с мен и ти, няма къде да ударим дъно, най много да се посмеем, няма страшно.